За вегетарианството - Елизе Реклю (1901 г.)

Видният френски географ, анархист, революционер и педагог Елизе Реклю излага възгледите си върху вегетарианството в статия, поместена през 1901 г. в списанието "Хранителната реформа", орган на Френското вегетарианско общество. 

Тъй като специалистите по биология и хигиена вече задълбочено са изследвали въпросите за нормалното хранене, то аз ще се постарая да не показвам невежество, като изказвам мнението си за месното и растителното хранене. Понеже не съм химик или лекар, няма да говоря за азота и белтъчините, а просто ще се огранича с това да разкажа за миналите си впечатления, които във всеки случай съвпадат с впечатленията на много вегетарианци. Няма да изляза от границите на личния си опит и ще се спра върху няколко наблюдения, до които ме доведоха някои дребни случки от всекидневния ми живот.

Преди всичко съм длъжен да кажа, че търсенето на истината не е указало никакво влияние на онези ранни впечатления, които ме направиха вегетарианец още когато едва бях излязъл от детството си. В мен се е запазил ясният спомен от ужаса при вида на кръв.

Човек от семейството ми ме изпрати при селския касапин с поръчка да донеса вкъщи някакво кърваво парче месо. В пълно незнание аз весело припнах да изпълня възложената ми поръчка и без да подозирам нещо влязох в двора на касапницата. И досега не мога да забравя този мрачен двор, по който сновяха някакви страшни, въоръжени с грамадни ножове хора, които те избърсваха в изпръсканите си с кръв престилки. Под навес висеше огромен труп, който, както ми се стори, заемаше необикновено много място. По белезникавата му повърхност се стичаше червеникава течност. Аз треперех безмълвен посред този окървавен двор, безсилен и да вървя напред, и да избягам. Не помня какво стана след това с мен; то изчезна от паметта ми. Казваха ми, че съм паднал в несвяст и че добродушният касапин ме е отнесъл вкъщи; тогава не съм тежал повече от някое от тези агнета, които той всяка сутрин колеше.

Други картини по-късно помрачаваха детските ми години и както този епизод в касапницата, бележеха цели епохи в живота ми. Като че ли пред очите си виждам сега свинята, собственост на някакви селяни, касапи, които от любов към изкуството ставаха още по-жестоки. Помня как един от тях пускаше бавно кръвта на животното, така че тя изтичаше по капки. За да се приготвят истински, добри кървавици, необходимо било жертвата да умира от бавна смърт. В продължение на тази дълга операция свинята непрестанно квичеше, като от време на време стенеше отчаяно, с вопли, тъй прилични на човешки; като че ли плаче дете. И наистина, домашната свиня в продължение на година не е ли като обичано дете в семейството – хранят я, глезят я, за да тлъстее, а тя отплаща с нежна привързаност за доброто гледане, на което единствената цел е няколко пръста сланина? Но ако някоя добра жена, която се грижи за свинята, й отвръща със същата привързаност, гали я и й говори, надсмиват й се, понеже да се обича преданото ни животно се смята за нелепо и дори унизително.

Едно от най-силните впечатления от детството ми бе една от онези селски драми, на които бях свидетел: заколването на една свиня от неколцина селяни, които насилствено изтръгнаха свинята от една добра бабичка, която не се съгласяваше да заколят тлъстия й другар.

Селската тълпа се вмъкна в кочината и насила отведоха животното на мястото на наказанието, където го очакваха всички приготвени за тази цел сечива, а бедната жена безпомощно се отпусна на стола, като лееше горчиви сълзи. Стоях до нея, не знаейки какво да сторя – да съчувствам ли на нейната скръб или заедно с тълпата да смятам убийсвото на свинята за справедливо и законно деяние, оправдано от здравия разум и самата съдба. 

Всеки един от нас, особено онзи, на когото му се е случвало да живее в някое провинциално градче, далеч от големите и сиви градове, където всичко щателно се скрива и маскира, всеки един от нас често е виждал подобни варварски постъпки, които се вършат от консуматорите на месо спрямо онези животни, с които те се хранят. Няма нужда да отивате в някой „Свинеполис“ на Северна Америка или в някое saladero (фабрика за осолено месо) в Ла Плата, за да видите всичките ужаси на избиването на животни, ужаси, които са първото условие на всекидневната ни храна. Но тези впечатления с времето се заличават; те се унищожават от пагубното влияние на възпитанието, което се стреми да убие в човека всичко, което би могло да създаде от него самостоятелна личност. Родителите, учителите, лекарите (като не говоря за онази могъща личност, която носи името „всички“) със задружни усилия работят, за да направят детето съвършено нечувствително към „ходещото месо“, което при все това обича, чувства също като нас и когато се намира под нашето влияние, прогресира или регресира заедно с нас.

Едно от най-печалните последствия от месоядните ни нрави е фактът, че животните, жертвани за задоволяване на човешкия апетит, систематично се изродяват, обезобразяват и се понижава тяхното умствено и нравствено достойнство. Дори самото име на животното, например свиня, се употребява като една от най-грубите ругатни; тази безформена маса от тлъстини и месо, въргаляща се в калта, е толкова противна наглед, че се стараем да избегнем дори сходството между името на това животно и името на ония ястия, които приготвяме от него. Каква голяма е разликата между външността и привичките на дивия овен, катерещ се по планинските скатове, и домашната овца, изгубила всякаква лична инициатива и достигнала до положението на парче месо, дотолкова страхлива, че нито минута не се решава да се отдели от стадото и толкова недогадлива, че сама от страх се хвърля в устата на преследващото я куче. Също такова израждане е постигнало в наше време тежко мърдащият по пасбищата вол, когото скотовъдците са превърнали в грамадна, подвижна маса, сякаш от по-рано предназначена за касапския нож. И създаването на такива безобразия ние наричаме „опитомяване“! Ето как човек изпълнява дълга си на възпитател спрямо своите братя – животните!

Не се ли отнасяме по същия начин и към цялата природа? Пуснете орда инженери в някоя красива долина, която се простира сред полета и гори или покрай бреговете на някоя чудна река, и вижте какво ще направят те. Те ще направят всичко възможно, за да покажат на света собствената си работа и да скрият природата под грамадни камъни и въглища. Също така всички те ще бъдат горди да видят своя локомотив, браздящ небето с кълба калножълт и чер дим. Понякога тези инженери имат смелостта да поправят дори природата. Така например, когато белгийските художници неотдавна протестираха пред министъра на пътищата и съобщенията по повод обезобразяването на най-живописните места по река Мьоза чрез взривяване на красиви скали по нейните брегове, министърът побързал да ги увери, че занапред те няма да имат от какво да се оплакват, тъй като той се задължава да украси всички нови заводи с готически кули!

В същия дух касапите изваждат на показ разсечени трупове и кървави парчета месо дори и на най-многолюдните улици, до цветарски и ухайни магазини; дори си въобразяват, че примиряват естетическото ни чувство с това безобразие, като украсяват окаченото месо с рози!

Като чете човек за всичките ужаси, които стават например във войната в Китай, струва му се, че те са само тежък сън, но не и печална действителност! Нима е възможно, хора, изпитали майчините милувки и учили в училище думи като справедливост и милосърдие, нима е възможно тези диви зверове в човешки образ да намират наслаждение в това, да връзват китайците за дрехите и косите по няколко души заедно и сетне да ги хвърлят в реката? Как е възможно да се убиват ранените и да се заставят пленниците сами да си изкопават гробове преди да ги разстрелят?

Какви са тези ужасни убийци? Те са също такива хора като нас, хора, които също като нас учат и четат; и те имат братя, другари, съпруги или любими! Може би някога ще се срещнем с тях, ще им стиснем ръката, по която няма да забележим следи от кръв. Но не съществува ли пряка връзка между причината и следствието, между храната на тези палачи, които наричат себе си „носители на цивилизацията“, и техните зверски постъпки?

Те обикновено възхваляват кървавото месо като източник на здраве, сила и ум. Те без отвращение прекрачват прага на кланицата, където подът е червен и хлъзгав, където въздухът е напоен с противна, тръпчива миризма на кръв. Ала нима е тъй голяма разликата между трупа на бика и човека? Същите отделени от трупа членове, същите събрани на куп вътрешности, всичко е едно и също! Заколването на бика улеснява пътя към убийството на човека особено когато се разнася заповедта на началника или се чува отдалече гласът на върховната власт: „Бъдете безжалостни!“

Една френска пословица казва, че всяко лошо действие може да се отрече. Тези думи са били донякъде верни, докато войските на различните народи извършваха своите зверства поотделно: тогава всичките им приписвани жестокости по-нататък можеха да се обявят за клевета, произхождаща от завистта и националната вражда на другите народи. Но в Китай сега руснаците, французите, англичаните и немците дори не се стремят да скрият държанието си. Очевидците и дори самите автори на тези зверства съобщават за тях на своя език, едни с по-голям цинизъм, други с известна сдържаност. Вече не отричат истината, но се мъчат да създадат нова етика за нейното оправдание. Тази етика учи, че съществуват два закона за човечеството: един за жълтата раса, а друг за бялата. Да се убиват или мъчат жълтите, според тази етика е позволено, но да се постъпва така с белите, е осъдително. Но нима нашите нравствени правила, които се прилагат към животните, не са също така разтегливи? Настървяването на кучетата след лисицата приучва джентълмена да дава нареждания на подчинените си да преследват бягащия китаец. Двата вида лов принадлежат към един и същ „спорт“ с тази разлика, че когато жертвата е човек, полученото вълнение и удоволствие е вероятно по-силно. Трябва ли по този повод да се иска мнението на онзи, който до неотдавна е възхвалявал Атила, сочейки това чудовище за образец на войниците си? 

Да се споменават ужасите на войната във връзка с избиването на добитъка и месоядните пирове, не значи да се отклоняваме от темата. Храненето на хората е тясно свързано с техните наклонности. Кръвта иска кръв. В тази насока всеки, който възкреси в паметта си образите на хората, които е познавал, без мъка ще забележи огромната разлика, която съществува между вегетарианците и грубите консуматори на месо, жадни кръвопийци – особено в приветливостта на обноските, кротостта на характера и балансирания живот.

Наистина, тези качества съвсем не се ценят от тъй наречените „висши човеци“, които, макар сами да не са никак по-добри от останалите смъртни, са винаги твърде високомерни и мислят, че унизяването на слабостта и превъзнасянето на силата придава на личността им още по-голямо значение. Според тях кротостта е синоним на слабост; болните хора са само пречка, тежест и премахването им е благодеяние. Ако не може да се убиват, то поне не трябва да им се пречи да умират! Обаче именно тези слаби хора се борят с болестта по-добре от силните. Пълнокръвните хора с цветущ изглед не винаги са най-дълголетни; истинската сила, напротив, не винаги се изразява във външния вид, в руменото лице, стегнатите мускули или пълното тяло. Статистиката би могла да ни даде позитивни сведения по този въпрос, ала на това пречат много заинтересовани хора, които изваждат цели легиони нито верни, нито лъжливи цифри в защита на своите теории. 

Както и да е, ние просто твърдим, че за повечето вегетарианци съвсем не е важно дали са по-здрави техните мускули от мускулите на месоядците и не е въпросът в това по-способен ли е организмът да се бори с опасностите в живота или дори със самата смърт, което е още по-важно; за тях най-важното е да се признаят онези връзки на привързаност и доброжелателство, които свързват човека с животните, и да се прострат върху тези наши така наречени по-низши братя чувствата, които са сложили край на човекоядството между хората.

Доводите, които би могъл да приведе канибалът в защита на човекоядството, биха били също толкова основателни, колкото и доводите на обикновените месоядци днес. Ние, вегетарианците, противопоставяме днес същите възражения против месоядството, които някога са се привеждали против чудовищния обичай на човекоядството. Ние предпочитаме да гледаме на коня и кравата, на заека и елена, на фазана и чучулигата като на наши другари, а не като на месо. Ние държим да ги запазим като уважавани помощници в работата или просто като другари в радостта и обичта.

„Но – ще ни възразят – ако вие и да се въздържате от месна храна, другите хищници, хора или животни, ще се хранят с нея вместо вас или гладът и природните сили ще се обединят, за да изтребят многото животни.“ Без съмнение равновесието на видовете ще се поддържа, както и по-рано, съобразно жизнените случайности и взаимната борба на апетитите, но поне нека в този сблъсък на разните породи ролята на изтребител да не пада върху нас.

Ние ще се постараем да направим принадлежащия ни кът земя по възможност по-приятен не само за нас, но и за околните ни животни. Ние сериозно ще поемем ролята на възпитателя, която човек е поел още в праисторически времена. Нашата отговорност за изменение на съществуващия ред не се простира по-далеч от нас самите и нашата заобикаляща среда. Ако направим малко, поне това малко ще бъде плод на нашите усилия. 

Разбира се, ако бяхме привърженици на химеричната идея да прокараме нашата теория до нейните крайни и логически следствия без да вземаме под внимание различните жизнени условия, бихме стигнали до абсурд. В това отношение принципът на вегетарианството с нищо не се отличава от всеки друг принцип; той трябва да се приспособи към обикновените условия на живота. Очевидно е, че нямаме намерение да подчиняваме всичките си действия и постъпки ежечасно и ежеминутно на уважението на живота на безкрайно малките същества; ние няма да се оставим да умрем от глад и жажда като будистки лама, ако видим под микроскопа капка вода, бъкаща от микроорганизми. Ние без да се замислим дори ще си откършим пръчка в гората или ще откъснем цвете в полето, ние дори ще си позволим да си откъснем салати, зелки и аспержи за обяд, макар да признаваме живота в растението, както и живота в животните. Нямаме въобще за цел да основаваме религия или да се ограничаваме със сектантски догми; задачата ни е да направим, доколкото е възможно, нашето съществуване красиво и да запазим в него, доколкото това е в нашата власт, хармонията на заобикалящия ни свят.

Както онези наши прадеди, които се отвратили да ядат ближните си и в един прекрасен ден престанали да ги поднасят на трапезата си; както сега измежду месоядците има мнозина, които се отказват да се хранят с месото на благородния другар на човека – коня – или с месото на домашните любимци – кучетата и котките; така и на нас ни е неприятно да пием кръвта и да дъвчем мускулите на вола, работното животно, което ни помага в обработването на нивите. Ние не искаме да чуваме повече блеенето на овцете, мученето на кравите и пронизителното квичене на свинете, когато ги водят към кланицата. Копнеем за времето, когато няма да преминаваме бързешком покрай отвратителните кланици с техните ручеи кръв и редове остри куки, по които оцапаните с кръв и въоръжените със страшни ножове хора окачват труповете на убити животни. 

Ние желаем да живеем в град, в който няма да ни се мярка месарски магазин, пълен с трупове, редом до магазините с копринени тъкани и бижута, наред с аптеката, пред щандовете с ароматни плодове или пред красивата книжарница, украсена с гравюри, статуетки и произведения на изкуството. Ние искаме всичко, което ни заобикаля, да бъде приятно за очите и пълно с хармония и красота.

А понеже физиолозите и, още повече, личният ни опит ни учат, че тези безобразни парчета месо не представляват никаква храна, необходима за поддържане на живота, ние се отказваме от всичките отвратителни блюда, за които са се лакомели нашите прадеди и от които и досега се наслаждават мнозина от нашите съвременници. Ние се надяваме, че скоро ще настане ден, когато тези, които ядат месо, ще станат поне толкова възпитани, че ще почнат да крият своята храна. Кланиците днес вече се строят в отдалечени предградия, нека поместят там и месарниците, нека ги скрият в тъмните ъгли!

Поради същото безобразие ни е отвратителна вивисекцията и всички подобни пагубни експерименти, като изключим само онези, които човекът на науката героично извършва над себе си. Противно ни е безобразието на самата постъпка на естественика, който набожда живи пеперуди в кутията си или разрушава мравуняка само за да научи броя на мравките. С отвращение отминаваме инженера, който разрушава красотата в природата, и калифорнийския дървар, който отсича дърво 100 метра високо, доживяло до четири хиляди години, само за да показва пръстените му по панаири и изложби. Безобразието в хората, в постъпките, в заобикалящата ни природа – това е най-големият ни враг. Нека самите ние, нека целият ни живот бъде красив!

Коя храна най-вече съответства на нашия идеал за красота, както по своята природа, така също и по начина на доставянето й? Това е именно онази храна, която винаги са предпочитали хората на опростения начин на живот, онази храна, която не се нуждае от измамните трикове на готварското изкуство. Това са яйцата, зърната, плодовете – т. е. онези продукти от животинското и растителното царство, които представляват както временно прекратяване на жизнената сила, така и съединението на всички елементи, нужни за образуването на нов живот. Яйцето на животното, семето на растението, плодът на дървото представляват крайния резултат на стария организъм, както и началото на още несъществуващ организъм. Човек ги използва за храна без да убива съществото, което ги е произвело, понеже те се образуват в допирната точка на две поколения. Нима учените, които изучават органичната химия, не ни казват също така, че яйцето на животното или на растението е най-добрият склад на всички жизнени елементи? Omne vivum ex ovo. [1]

[1] От латински - "Всичко живо идва от едно яйце."

Онлайн източници:

На френски език

На английски език