Първо стъпало - Лев Н. Толстой (1892 г.)

Лев Толстой пише това есе като предговор към руското издание (1892 г.) на книгата "Етика на храната" (1883 г.) от Хауърд Уилямс - първата в света книга за историята на вегетарианството. Тя заедно с есето на Толстой е издадена на български от издателство "Възраждане" с леки изменения и допълнения от Христо Досев през 1911 г. в Бургас.

Съдържание:

(I) Движението към добър живот – съществено в нравствеността 

(II) Идеите на езичеството. Идеите на християнството. Учението на Христос е било замаскирано 

(III) Християните не трябва да отхвърлят езическите добродетели. Лъв XIII за социализма. Самоотрицание 

(IV) Въздържанието като първата добродетел, която трябва да бъде придобита. Съвременният живот в съвременната литература 

(V) Липса на самоотрицание в съвременното възпитание. Кратък разказ. Борба срещу лукса 

(VI) Ниски идеали 

(VII) Контраст между нравствения живот и този от всекидневието. Любов към съседите. Всекидневният живот на светския мъж и жена. Лукс и труд 

(VIII) Въздържанието – от съществено значение. Лакомия и лукс в съвременното общество 

(IX) Добродетелност и бифтеци. Касапинът. Убиване на свиня. Посещение в кланицата 

(X) Плътта – ненужна. Вегетарианството – първото стъпало в нравствения прогрес 

I

Ако човек върши една работа не за показ, а с желание да я извърши, то той неизбежно ще действа в една определена от същността на работата последователност. Ако човек върши по-късно това, което по същността на работата би трябвало да бъде извършено по-рано, или ако съвсем пропуска това, което е необходимо да се извърши, за да може да продължи работата, то той навярно върши една несериозна работа и само се преструва. Това правило си остава неизменно вярно както в материалните, така и в нематериалните работи. Както един човек не може сериозно да желае да пече хляб, без първо да замеси брашното и после да изчисти и запали пещта и т. н., точно така е невъзможно да желае да води добър живот, без да спазва известна последователност в добиването на необходимите за това качества.

Това правило е особено важно в делата на един добър живот, защото в материалните дела, както например в печенето на хляба, може по резултатите на действията да се узнае дали човек се занимава сериозно с работата или се преструва; а във воденето на добрия живот тази проверка е невъзможна. Ако едни хора, както в театъра, се преструват, че пекат хляб, без всъщност да са замесили брашно и да са запалили пещта, то по последствията – отсъствието на хляба – е очевидно за всеки, че те само са се престрували; но ако един човек се показва, че води добър живот, ние нямаме такива преки указания, според които бихме могли да узнаем дали той сериозно се стреми към воденето на добър живот или само се преструва, защото последствията от добрия живот не само че не се чувстват всякога и не са очевидни за обкръжаващите, но често пъти им се струват вредни; а уважението и признаването на дейността на един човек за полезна и приятна за съвременниците – това нищо не доказва в полза на това, че животът му е действително добър.

И затова за разпознаване на действителността на добрия живот от неговата привидност е особено ценен този признак, който се състои в правилната последователност на добиването на нужните за един добър живот качества. Ценен е този признак главно не толкова за това, че можем да разпознаваме истинността на стремленията към добрия живот у другите, колкото за да я разпознаваме у самите себе си, тъй като ние в това отношение сме склонни да подлъгваме себе си дори повече, отколкото другите.

Правилната последователност в придобиването на добрите качества е едно необходимо условие на стремлението към добър живот и затова всякога от всички учители на човечеството се е предписвало на хората известна неизменна последователност в придобиването на добрите качества.

Във всичките нравствени учения се установява тази стълба, която, както казва китайската мъдрост, стои от земята до небето и качването по която не може да става иначе освен от най-нисшето стъпало. Както в ученията на брамините, будистите, конфуцианците, така и в учението на мъдреците на гърците, се установяват стъпалата на добродетелите и висшето стъпало не може да бъде достигнато, без да се е усвоило нисшето. Всичките нравствени учители на човечеството, както религиозните, така и нерелигиозните, са признавали необходимостта от една определена последователност в придобиването на добродетелите, нужни за добрия живот. Тази необходимост произтича от самата същност на нещата и затова тя трябва да бъде призната от всички хора.

Но чудна работа! От времето на широкото разпространение на църковното християнство съзнанието за една необходима последователност на качествата и действията, съществени за добрия живот, като че ли се изгуби все повече и повече и остана само в средите на аскетите и монасите. А в средите на светските християни се предполага и се признава за възможно да се придобият висшите качества на добрия живот не само при отсъствието на нисшите добри качества, които обуславят висшите, но и при най-широко развитие на пороците. Вследствие на което и понятието за това в какво се състои добрият живот сред повечето светски хора днес е съвсем объркано. Изгубена е самата представа какво нещо е добър живот.

II

Това е станало, струва ми се, по следния начин.

Християнството, като е заместило езичеството, е поставило по-високи нравствени изисквания от езическите и, както не могло и да бъде иначе, като е поставило своите изисквания, установило е, както и в езическата нравственост, една необходима последователност в придобиването на добродетелите или степените за достигане на добър живот.

Добродетелите на Платон, като почват от въздържанието през мъжеството и мъдростта достигат до справедливостта; християнските добродетели, започващи от самоотрицанието през предаността на волята Божия достигат до любовта.

Хората, които сериозно са приели християнството и са се стремили да усвоят един добър християнски живот, така са и разбирали християнството и всякога са почвали добрия християнски живот с отричането от своите прищевки, което е включвало в себе си и езическото въздържание. И нека не мислят, че християнството в този случай повтаря само това, което е говорило езичеството; нека не ме упрекват в това, че принизявам християнството, като свеждам неговото високо учение до ниското равнище на езичеството. Тези упреци биха били несправедливи. Аз признавам, че християнското учение е най-високото учение в света и че се различава от езическото.

Християнското учение затова само е и заменило езическото, защото е различно и по-високо от езическото. Но християнското учение, както и езическото, води хората към истината и доброто; а тъй като истината и доброто са всякога едни, то и пътят към тях трябва да бъде един и първите крачки по този път неизбежно трябва да са едни и същи както за християнина, така и за езичника.

Различието на християнското от езическото учение за доброто е в това, че езическото учение е учение за крайното, а християнското за безкрайното съвършенство. Платон, например, е поставил като образец на съвършенството справедливостта; а Христос поставя за образец безкрайното съвършенство на любовта. „Бъдете съвършени, както Отец ваш Небесни.“ 

В това е разликата. От това произлиза и различното отношение на езическото и християнското учение към различните степени на добродетелта. Според езическото учение възможно е да се достигне висшата добродетел и всяка степен на достижението си има своето относително значение: колкото по-висока е степента, толкова по-голямо е и достойнството; така че хората от езическа гледна точка се разделят на добродетелни и недобродетелни. А според християнското учение, което е поставило за идеал безкрайното съвършенство, такова деление не може да има. Не може да има и висши и нисши стъпала – всичките стъпала са равни помежду си по отношение на безкрайния идеал.

Разликата на достойнството в езичеството се състои в това стъпало, което е достигнато от човека, а в християнството достойнството се състои само в процеса на достижението, в по-голямата или по-малка скорост на движението. От езическа гледна точка човек, който обладава добродетелта на благоразумието, стои в нравствено значение по-високо от човека, който не обладава тази добродетел; човек, който освен благоразумието обладава и мъжеството, стои още по-високо, а човекът, който обладава и благоразумието, и мъжеството, а освен това и справедливостта, стои още по-високо. Християнинът пък не може да се счита нито по-високо, нито по-ниско от други в нравствено значение; християнинът само с това е повече християнин, че по-бързо се движи към безкрайното съвършенство, независимо от степента, на която се намира в даден момент. Така че неподвижната праведност на фарисея е по-малка от движението на каещия се разбойник на кръста.

Такава е разликата между християнското и езическото учение. Затова всяка степен на добродетелта, която съставлява достойнство в езичеството, като например въздържанието или мъжеството, не съставлява никакво достойнство в християнството. В това е разликата. Но в това, че движението към добродетелта, към съвършенството не може да се извършва, като се прескачат по-ниските стъпала на добродетелта, както в езичеството, така и в християнството – в това не може да има разлика.

Християнинът, както и езичникът, не може да не започне работа на усъвършенстване от самото й начало, т. е. от това, с което я започва езичникът, а именно с въздържанието, тъй както не може този, който иска да се качи на една стълба, да не започне с първото стъпало. Разликата е само в това, че за езичника въздържанието само по себе си представлява добродетел, а за християнина въздържанието е само една част от самоотрицанието, което съставлява необходимо условие за стремлението към съвършенство. И затова истинското християнство в своето проявление не е могло да отхвърли добродетелите, които е указвало и езичеството. 

Но не всички хора са разбирали християнството като стремление към съвършенството на Бог Отец. Мнозинството е разбрало християнството като учение за спасението, т. е. за избавление от греха чрез благодатта, предавана от църквата у католиците и православните, и чрез вярата в изкуплението, както е у протестантите, реформаторите, калвинистите, а у някои чрез едното и другото. 

И именно това учение е унищожило искрените и сериозни отношения на хората спрямо нравственото учение на християнството. Колкото и да проповядват представителите на тези вероизповедания, че тези средства за спасение не възпрепятстват на човека в стремлението му към добър живот, а, напротив, му съдействат, то от известни положения от само себе си произтичат известни доводи; и никакви разсъждания не могат да попречат на хората да си ги направят, щом веднъж са приети твърденията, от които те произтичат. Ако един човек вярва, че може да се спаси чрез благодатта, предавана от църквата, и чрез жертвата на изкуплението, то той естествено ще мисли, че усилията му да бъде добър са излишни, и толкова повече е естествено това, когато му говорят, че да се надява на усилията си да стане добър е грях. И затова един човек, който вярва, че има средства за спасение (като например „индулгенциите“ в католицизма) освен личните усилия за достигане на съвършенството, не може да се стреми към това с тази енергия и сериозност, с която се стреми един човек, който не знае никакви други средства освен личните усилия. А като не се стреми към това с пълна сериозност, защото знае други средства освен личните усилия, то такъв човек неизбежно ще пренебрегва и този едничък неизменен порядък за усвояване на добрите качества нужни за добър живот. Това същото се е случило с повечето хора, които изповядват християнството.

III

Учението, че личните усилия са ненужни, за да достигне човек духовно съвършенство, а има за това други средства, се явява като причина за отслабване на стремлението към добър живот и пренебрегване на необходимата за добър живот последователност.

Огромната маса хора, която само външно е приела християнството, се е възползвала от заменянето на езичеството с християнството, за да се освободи от изискванията на езическите добродетели – уж като ненужни за християнина – и същевременно да се освободи от всяка необходимост за борба с животинската си природа.

Същото са направили и хората, които са престанали да вярват в църковното християнство. Те също подобно на онези вярващи, като изтъкват на мястото на църковната благодат и изкуплението някакво си прието от мнозинството мнимо добро дело, като служенето на науката, изкуството или човечеството, в името на това лъжливо добро дело освобождават себе си от последователността на придобиването на качествата, нужни за един добър живот и се задоволяват с това, че се преструват, както в театъра, че живеят добър живот. 

Такива хора, които са отпаднали от езичеството и не са се приближили до християнството в истинското му значение, почнали да проповядват любов към Бога и хората без самоотрицание и страведливост, без въздържание, т. е. проповядват висши добродетели без достигане на нисшите, с една дума проповядват не самите добродетели, а само едно подобие на тях. 

Едните проповядват любов към Бога и хората без самоотрицание, а другите – хуманност, служене на хората, на човечеството без въздържание. И тъй като тази проповед поощрява животинската природа на човека, привидно въвеждайки го във висшите нравствени сфери, като го освобождава по такъв начин от най-елементарните изисквания на нравствеността, отдавна още изказани от езичниците и не само неотхвърлени, но усилени от истинското християнство, затова тя е била охотно приета както от вярващите, така и от невярващите. 

Скоро излезе една енциклика на папата за социализма. Там след лъжливото опровержение на социалистическите мнения за собствеността, се казва направо, че „никой несъмнено не е длъжен да помага на ближния, като му дава от това, което на него или на семейството му е нужно, нито да намалява нещо от това, което изисква от него приличието. Никой не е длъжен да живее противно на обичаите.“ (Това е от свети Тома Аквински: Nullus enim inconvenienter debet vivere.) „Но след като е отдадено дължимото на нуждата и външните приличия – казва по-нататък енцикликата, – длъжност е за всеки да отдава излишното на бедните.“ 

Така проповядва главата на една от най-разпространените църкви. Така са проповядвали всичките църковни учители, които са признавали за недостатъчно спасението чрез дела. И наред с тази проповед на егоизма, която предписва да се отдава на ближния само ненужното, се проповядва любов и с патос се привеждат знаменитите думи на Павел за любовта от глава 13 в Първото послание към Коринтяните. 

Без да се гледа на това, че цялото учение на Евангелието е препълнено с изискване за самоотрицание и указания, че самоотрицанието е първото условие на християнското съвършенство, без да се гледа на такива ясни изречения като: „който не вземе кръста си... който се не отрече от баща, майка... който не изгуби живота си...“ – хората уверяват себе си и другите, че е възможно човек да обича хората без да се отрече не само от това, към което е привикнал, но и от това, което сам счита прилично за себе си. 

Така говорят църковните хора и също така мислят, говорят, пишат и постъпват хората, които отхвърлят не само църковното, но и християнското учение – свободомислещите хора. Тези хора уверяват себе си и другите, че без да намалява човек потребностите и да побеждава прищевките си, може да служи на хората, т. е. може да води добър живот. 

Хората отхвърлили езическата последователност на добродетелите и, като не усвоили християнското учение в истинското му значение, не приели и християнската последователност и останали без никакво ръководство. 

IV

В стари времена, когато не е съществувало християнството, у всички учители на живота, като се почне със Сократ, първата добродетел в живота е било въздържанието – εγκράτεια или σωφροσύνη; и се е знаело, че всяка добродетел трябва да почне с него и да минава през него. Ясно е било, че преди човек да може да мисли не само за великодушие, за любов, но и за безкористност и справедливост, той трябва първо да се научи да владее себе си. А според нашите възгледи, това никак не е нужно. Ние сме напълно уверени, че човек, който е развил прищевките си до тази най-висока степен, в която са развити в нашия свят, човек, който не може да живее без да не удовлетворява стотината ненужни привички, които са взели власт над него, може да води един напълно нравствен и добър живот.

Изглежда, че от всяка гледна точка: от най-ниската – утилитарната, от по-високата – езическата, изискваща справедливост, и още повече от най-високата – християнската, която изисква любов, би трябвало да бъде на всеки ясно, че един човек, който се ползва за свое удоволствие (без което той може лесно да мине) от труда и често пъти мъчителния труд на другите хора, върши лошо; и че това е първото нещо, което той трябва да престане да върши, ако иска да води добър живот.

От утилитарна гледна точка това е лошо поведение, защото, като заставя на другите да му работят, човек всякога се намира в несигурно положение, защото привиква да удовлетворява прищевките си, които лека-полека го заробват; а хората, които работят за него, работят със злоба, със завист и само чакат случая да се избавят от тази необходимост. Така че такъв човек всякога се намира в опасност да остане със закоренели привички, които няма да може да удовлетвори.

От гледна точка на справедливостта това е лошо, защото не е хубаво да се ползва човек за своето удоволствие от труда на другите хора, които не могат да се ползват и от една стотна от тези удоволствия, от които се ползва този, за когото те се трудят. 

А от гледна точка на християнската любов е излишно даже да се доказва, че човек, който обича другите, ще отдава труда си, а няма да отнема от другите произведенията на труда им и няма да се ползва от тях за свое удоволствие. 

И именно тези изисквания на ползата, справедливостта и любовта се игнорират напълно в нашето общество. Днес в нашия свят стремлението да ограничава човек своите прищевки се счита не за първо, не и за последно, а за напълно ненужно условие за добър живот. 

Според най-разпространеното съвременно учение за живота, увеличението на потребностите се счита, напротив, за желателно качество, за признак на развитие, цивилизация, култура и усъвършенстване. Така наречените образовани хора считат, че привичките към комфорта, т. е. изнежеността, са не само безвредни, но и добри привички, такива, които показват известна нравствена висота в човека, почти добродетел. 

Колкото повече са потребностите, колкото по-изтънчени са тези потребности, толкова това се счита за по-добро. 

Нищо така ясно не потвърждава това, колкото описателната поезия и особено романите от миналия и настоящия век. 

Как се изобразяват героите и героините, които представляват идеалите на добродетелите? 

В повечето случаи мъжете, които би трябвало да представляват нещо възвишено и благородно, като се почне от Чайлд Харолд и до последните герои на Фьойе, Тролоп и Мопасан – не са нищо друго освен едни развратни дармоеди, които поглъщат чрез разкоша си труда на хиляди хора, а самите те са за нищо никому ненужни хора; а героините – това са едни любовници, които, така или иначе, повече или по-малко доставят наслаждение на мъжете, и също така бездейни, изпояждащи чуждия труд със своя разкош. 

Аз не говоря за изображенията на действително въздържани и трудолюбиви хора, които рядко се срещат в литературата. Аз говоря за обичайния тип, който представлява идеал за масите, говоря за това лице, на което се старае да подражава мнозинството мъже и жени. Помня, че когато пишех романи, аз се намирах пред необяснимо за мен затруднение, с което се борех – и с което, зная, че се борят всички писатели, които имат поне смътно съзнание кое съставлява действителна нравствена красота. Това затруднение се състои в изобразяването на тип от висшите класи, който да е добър и същевременно верен с действителността. 

Вярно с действителността ще бъде само такова описание на мъжа и жената от висшите каси, което изобразява лицето в обичайната му обстановка, т. е. в разкош, лентяйство и изисканост. От нравствена гледна точка такова лице ще бъде несъмнено противно. А трябва да се изобрази това лице така, че да изглежда привлекателно. И това се стараят да постигнат писателите. И аз се стараех за това. И чудно нещо! Такова изображение, т. е. един безнравствен блудник, убиец (дуелист или военен) и за нищо ненужен празноскитащ се моден смешник, за да може да се представи за привлекателен, не се изисква голямо изкуство и труд. Повечето от читателите на романите са такива именно хора и затова те охотно и лесно повярват, че такива Чайлдхаролдовци, Онегиновци, мосю Каморовци и други подобни са твърде прекрасни хора. 

V

Като несъмнено доказателство за това, че днешните хора не признават, че езическото въздържание или християнското самоотрицание са желателни и добри качества, а считат увеличението на потребностите за нещо добро и възвишено, служи това как се възпитават повечето от децата на нашия свят. Тях не само че не ги приучват на въздържание, както е било у езичниците, и на самоотрицание, както това трябва да бъде у християните, но съзнателно ги привикват на изнеженост, лентяйство и разкош.

Аз отдавна исках да напиша такава приказка: една жена, оскърбена от друга, желаейки да си отмъсти, открадва детето й и отива при един магьосник, като го моли да я научи как най-ужасно да отмъсти на врага си чрез откраднатото дете. Магьосникът придумва грабителката да заведе детето на едно място, което той й посочва, като я уверява, че отмъщението ще бъде най-ужасно. Злата жена сторва това, но следи за детето и с учудване вижда, че то е взето и осиновено от един бездетен богаташ. Тя отива при магьосника и му се кара, но той й казва да чака. Детето расте в разкош и изнеженост. Жената е в недоумение, но магьосникът й заповядва да чака. И действително, идва време, когато злата жена е удовлетворена и даже жали жертвата си.

Детето израства в изнеженост и охолство и благодарение на добрия си характер се разорява. И тук се почват ред физически страдания, сиромашия и унижения, към които порасналото дете е особено чувствително и с които не умее да се справя. Явява се стремление към нравствен живот, а от друга страна – безсилие на разпуснатата и приучена към разкош и безделие плът. Напразна борба, падане все по-ниско и по-ниско, пиянство, за да се забрави, престъпление и полудяване или самоубийство.

Всъщност, не може без ужас да се гледа как се възпитават децата на богатите класове в нашия свят. Само най-злият враг би могъл така старателно да присажда на детето тези слабости и пороци, които му се присаждат от родителите и особено от майките. Ужас хваща човека, като гледа на това и още повече на последствията на това, ако умее да вижда това, което се извършва в душите на най-добрите от децата, които старателно се погубват от самите им родители.

Присадени са привичките на изнеженост именно тогава, когато младото същество още не умее да разбира тяхното нравствено значение. Унищожена е не само привичката към въздържание и самообладание, но обратно на това, което се е вършило в Спарта и въобще в древния свят, тази способност е съвършено атрофирана. Човек не само не е приучен към труд, съсредоточено внимание, напрежение, издръжливост, увлечение в работата, умение да поправи разваленото, да изпитва радост при извършване на работата, но е приучен към безделие и пренебрежение към произведенията на труда; приучен е да разваля, да хвърля и отново с пари да си доставя всичко, каквото му скимне, без даже никога да помисли кое как се е направило. Човек е лишен от способността да си усвои първата по реда добродетел, необходима за добиване на всички други – благоразумието, и е пуснат в света, в който се проповядват и привидно ценят високите добродетели на справедливостта, служенето на хората и любовта. 

То добре, ако младият човек е нравствено слаба и нечувствителна натура, която да не усеща разликата между престорения добър живот и истинския, и която да може да се удовлетворява от царстващата взаимна измама. Ако е така, то всичко се устройва като че ли е добре и с непробудило се нравствено чувство такъв човек понякога доживява и до гроба. 

Но не всякога бива това така и особено в последно време, когато съзнанието за безнравствеността на такъв живот се носи във въздуха и неволно попада в сърцето. Често и все по-често се случва така, че изискванията на истинската непристорена нравственост се пробуждат и тогава се почва една вътрешна най-мъчителна борба и страдания, които рядко се свършват с това нравственото чувство да победи. 

Човек чувства, че животът му е лош, че трябва целия да го измени отначало и той се опитва да направи това. Но ето че хората, които са преминали тази борба и не са я издържали, от всички страни нападат този, който се опитва да измени живота си. Те с всички средства се стараят да му внушат, че това никак не е нужно, че въздържанието и самоотрицанието не са нужни, за да бъде добър, и че като се предава на лакомство, контене, лентяйство и даже блудство, може да бъде напълно добър и полезен човек. И борбата повечето пъти свършва плачевно. Или измъченият от своята слабост човек се подчинява на този общ глас и задушава в себе си гласа на съвестта, криви си ума, за да се оправдава, и продължава да води същия развратен живот, като уверява себе си, че го изкупва с вярата си в изкуплението, тайнствата или със служенето на държавата, науката и изкуството; или пък се бори, страда и полудява или се убива. 

Рядко се случва това един човек от нашия свят сред съблазните, които го обкръжават, да може да разбере това, което е и е било преди хиляди години азбучна истина за всички разумни хора, а именно, че, за да достигне добър живот, трябва преди всичко да престане да живее лошо, и че, за да постигне каквито и да е висши добродетели, трябва преди всичко да си усвои добродетелта на въздържанието или самообладанието, както са я определяли езичниците, или добродетелта на самоотрицанието, както я определя християнството – и да почне тогава лека-полека да ги достига с усилие.

VI

Тъкмо прочетох писмата на нашия високообразован човек от 40-те години, изгнаника Огарев, към друг един високообразован и даровит човек – Херцен. В тези писма Огарев изказва своите задушевни мисли, изтъква своите висши стремления и не може да не се забележи, че той, както е свойствено на един млад човек, отчасти се описва пред другаря си. Той говори за самоусъвършенстване, за свята дружба, любов, за служене на науката, човечеството и т. н. И на същото място със спокоен тон пише, че често сърди приятеля си, с когото живее, с това: „че се връщам у дома в нетрезво състояние или за дълги часове пропадам с едно погинало, но мило създание...“ 

Вижда се, че такъв един забележително сърдечен, даровит и образован човек не може даже и да си представи, че има поне нещо осъдително в това той, като женен човек, който очаква жена си да роди (в следващото писмо той пише, че жена му родила), да се връща вкъщи пиян и да навестява развратни жени. На него и през ума не му минава, докато не е почнал да се бори и докато поне малко не се е преборил с наклонността си към пиянство, то той не може и да помисля даже за дружба, любов, а главно за служене на каквото и да било. А той не само че не се е борил с тези пороци, но очевидно ги е считал за нещо твърде мило, което никак не пречи на стремлението към усъвършенстване; и затова не само че не ги е скривал от другаря си, пред когото иска да се представи в най-добра светлина, но направо ги е изтъквал.

Така беше преди половин век. Аз бях съвременник на тези хора. Познавах самия Огарев и Херцен и мнозина с техните качества и възпитани в същите традиции. Във всички тези хора беше поразително отсъствието на последователност в живота им. В тях имаше искрено и горещо желание за доброто и пълна разпуснатост на личните им страсти, която им се струваше, че не може да пречи на добрия живот и на вършенето на добри велики дела. Те поставяха неомесени хлябове в незапалена пещ и вярваха, че хлябовете ще се изпекат. А когато на старост почнаха да забелязват, че хлябовете не се пекат, т. е., че нищо добро от живота им не излиза, тогава те виждаха в това особен трагизъм.

Трагизмът на такъв един живот е действително ужасен. И този трагизъм, какъвто е бил в тогавашните времена за Херцен, Огарев и другите, такъв е сега и за много така наречени образовани хора на нашето време, които са спазили същите възгледи. Човек се стреми да живее добър живот, но тази необходима последователност, която е нужна за това, е изгубена от обществото, в което той живее. Както преди 50 години Огарев и Херцен, така и повечето сегашни хора са убедени, че да води човек разпуснат живот, да яде сладко и тлъсто, да се наслаждава и да удовлетворява своите прищевки и страсти – това не пречи на добрия живот. Но очевидно е, че те нямат добър живот и се предават на песимизъм и казват: „такова е трагическото положение на човека.“ Чудно е още и това, че тези хора знаят, че разпределението на наслажденията на живота не е равномерно между хората, считат тази неравномерност за зло и желаят да я поправят и заедно с това не престават да се стремят към увеличение на своите наслаждения, т. е. стремят се да увеличат неравномерността на наслажденията. Тези хора, като постъпват така, приличат на хора, които влизат първи в някоя плодова градина и бързат да разкъсат всички плодове, които им попаднат под ръка, и същевременно желаят да установят едно по-правилно разпределение на градинските плодове между себе си и тези, които идват след тях, но все пак продължават да късат всички плодове.

VII

Заблуждението, че хората, като се предават на прищевките и страстите си и като считат такъв разпуснат живот за добър, могат при това да водят добър, полезен, справедлив и любящ живот, е толкова чудно, че мисля, че хората от идните поколения няма да разбират какво именно са разбирали хората от днешното време под думите „добър живот“, когато са мислили, че лакомците, изнежените и преданите на прищевките си дармоеди от нашите богати класове са водили добър живот. Всъщност, стига само за кратко време да се откаже човек от привичния възглед върху живота на нашите богати класи и да погледне на него – не казвам от християнска, а от езическа гледна точка – от най-ниските изисквания на справедливостта, за да се убеди, че при това нарушение на всички най-прости закони на справедливостта (fairness), които даже и децата спазват в игрите си, – при това нарушение, сред което ние хората от богатите класи живеем, и дума не може да става за какъвто и да е добър живот. 

Всеки човек от нашия свят, за да може да почне не да живее добър живот, а поне малко по малко да се приближава към него, той трябва преди всичко да престане да води лош живот, да почне да разрушава ония условия на лошия живот, в които се намира. 

Като оправдание за това, че не променяме лошия си живот, много често се повтаря разсъждението, че една постъпка, която върви в разрез с обичайния живот, е неестествена, смешна и представлява сама по себе си желание за показ и затова не е добра постъпка. Това разсъждение е скроено като че ли нарочно, за да не могат хората никога да променят лошия си живот. Ако целият ни живот беше добър и справедлив, то, разбира се, само тогава всяка постъпка, съгласна с общия живот, би била добра. Ако ли животът е наполовина добър и на половина лош, то за всяка една постъпка, несъгласна с общия живот, има толкова вероятност да бъде добра, колкото и лоша. Ако ли пък целият живот е лош и неправилен, както животът на нашите богати класи, то за човек, който живее такъв живот, ще му бъде невъзможно да извърши нито една добра постъпка без да наруши привичното течение на живота. Може да се направи лоша постъпка без да се наруши привичното течение на живота, но да се направи добро е невъзможно. 

За човек, който живее като богатите класи днес, му е невъзможно да води добър живот преди да е излязъл от ония условия на злото, в които се намира; не може човек да започне да върши добро без да е престанал да върши зло. За човек, който живее в лукс, му е невъзможно да води добър живот. Всичките му опити за добри дела ще бъдат суетни, докато не измени живота си и не извърши онова първо по реда си дело, което му предстои да извърши. Добрият живот, както според езическия мироглед и толкова повече според християнския, се измерва с едно нещо и с нищо друго освен с отношението, в математически смисъл, на любовта към себе си към любовта спрямо другите. Колкото по-малка е любовта към себе си, колкото по-малко са трудът и изискванията от другите за себе си, и колкото по-голяма е любовта към другите и произтичащите от нея грижи за другите и колкото повече труд се влага за другите, толкова по-добър е животът. 

Така са разбирали и разбират добрия живот всички мъдреци на света и всички истински християни, и също така го разбират и всички прости хора. Колкото повече човек дава на хората и колкото по-малко иска за себе си, толкова е по-добър; а колкото по-малко дава на другите и повече иска за себе си, толкова е по-лош. 

Ако преместим точката, където се опира един лост, от дългия край към късия, то с това не само че ще се продължи дългият край, но ще се съкрати още и късия. Така че един човек с дадена способност за любов, ако увеличи тази любов и грижи за себе си, то с това той е намалил възможността да обича и да се грижи за другите не само с количеството на любовта, което е пренесъл върху себе си, но с много пъти повече. Вместо да храни другите, човек, например, е изял повече, отколкото трябва и с това не само че е намалил възможността да отдаде излишното, което е изял, на другите, но вследствие на преяждането, се е лишил и от възможността да се грижи за другите. 

За да бъде човек в състояние на дело, а не на думи, да обича другите, трябва да не обича себе си – също не на думи, а на дело. А обикновено става така: ние си мислим, че обичаме другите, и уверяваме в това и себе си, и другите, но всъщност другите обичаме само на думи, а себе си на дело. Другите ние забравяме да ги нахраним и да ги настаним да спят, а себе си никога. И затова, за да можем действително да обичаме другите на дело, трябва да се научим да не обичаме себе си на дело, да се научим да забравяме да се нахраним и да си приготвяме леглото, тъй както забравяме да направим това заради другите. 

Ние казваме „добър човек“ и „води добър живот“ за човек изнежен и привикнал към разкошен живот. Но такъв човек – мъж или жена – може да има най-любезните черти на характера като кротост, благодушие, но не може да води добър живот, тъй както не може най-добре изработеният стоманен нож да бъде остър и да реже, ако не е наточен. Да бъде човек добър и да води добър живот, значи да дава на другите повече, отколкото взема от тях. А един изнежен и привикнал към разкошен живот човек не може да прави това, първо, защото той самият всякога се нуждае от много (и се нуждае не поради егоизма си, а защото е привикнал и за него е страдание да се лиши от това, към което е привикнал), и второ, защото, като изразходва всичко, което получава от другите, със самото това изразходване той отслабва себе си и се лишава от възможността да работи и, следователно, да служи на другите. Един изнежен човек, който спи много и на меко, който яде много, тлъсто и сладко, облича се според времето с по-тънки или по-дебели и всякога чисти дрехи, не се е приучил към напрегната работа, такъв човек може само много малко работа да свърши. 

Ние сме привикнали към нашите лъжи и към лъжите на другите – дотолкова ни е удобно да не виждаме лъжите на другите, за да не видят и те нашите, – че никак не се чудим и не се съмняваме в справедливостта на това, когато някой ни уверява в добродетелите, а понякога и в светостта на хора, които живеят напълно разпуснат живот. 

Човек – мъж или жена – спи на легло с пружини, с два дюшека, с два чисти и меки чаршафа, на перушинени възглавници в калъфки. До кревата му килимче, за да не му е студено, когато стъпи долу, макар че за това има и чехли. До него има още и други „необходими“ принадлежности, така че няма нужда и да излиза навън. Той може вътре да прави всякакви нечистотии: всичко това ще го изнесат и отново ще бъде спретнато. Прозорците са покрити с такива пердета, че светлината не може да го разбуди и той спи до когато иска. Освен това са взети мерки, че зиме да е топло, а лете прохладно, да не го тревожат шумът, мухите и другите насекоми. Докато спи, водата гореща и хладна за миене, понякога за вана и бръснене, е вече готова. Приготвят се чай или кафе и други възбудителни напитки, които се изпиват веднага след ставането. Ботушите, чепиците, галошите, по няколко чифта, които той е окалял вчера, вече ги чистят така, че блестят като стъкло и прашец няма отгоре им. Също така се чистят и разните преди два дни облечени дрехи, пригодени не само за зима и лете, но и за пролет и есен, за дъждовно, влажно и горещо време. Приготвят му изпрани и огладени ризи с разни малки и големи копчета, които всички се проверяват от специално за това назначени хора. 

Ако човекът е деятелен, той става рано – в 7 часа, т. е. все така два-три часа след тези, които приготвят всичко това за него. Освен приготовлението на дрехите за през деня и завивките за през нощта, има още дрехи и обуща за през време на обличането, халати, чехли и пр. И ето че човекът отива да се мие, да се чисти и да се чеше, за което нещо употребява няколко вида четки и сапуни и голямо количество вода. (Мнозина англичани и особено жени кой знае защо се гордеят с това, че могат да изтрият много сапун и да излеят много вода на себе си, когато се мият.) После човек се облича, вчесва се пред по-особени от тези огледала, които висят почти във всички стаи, взема си необходимите му неща като очила, пенсне или лорнет, натъкмява в джобовете си чиста кърпа, за да се секне, часовник с верижка, макар че навсякъде, където иде, почти във всяка стая има часовници; взема си разни видове пари, дребни (често пъти в особено скалъпена торбичка), които го избавят от труда да намери това, което му е нужно, и банкноти, визитни картички, на които е напечатано името му и които го избавят от нуждата да си каже или запише името, бяла книжка, молив и пр. За жените обличането е още по-сложно: корсет, прическа, плетене на косата, украшения, тасмички, ластички, корделки, връзки, карфици, обици, гривни и пр. 

Но ето че всичко е свършено и денят се почва обикновено с ядене, като се пие приготвеното кафе или чай с голямо количество захар и с франзела, после се яде хляб от първо качество пшенично брашно с голямо количество масло и понякога свинско месо. По-голямата част от мъжете пушат цигари, четат нови, току-що донесени вестници. После излизат от стаята, като оставят на другите да очистят. После излизат от къщи на служба или по работа, или се возят на файтони, нарочно за тях определени. После иде пак закуска от убити животни, птици, риби, после обяд също такъв – при най-голяма скромност от три вида ястия, десерт и кафе. После игра на карти, свирене на инструменти или театър, четене или разговор в меки канапета с пружини при силна и слаба светлина от свещи, газ или електричество. След това пак чай, пак ядене, вечеря и пак в леглото – приготвено, изтупано от прахта, с чисти чаршафи, – а съдините са изчистени, за да бъдат отново нацапани. 

Така прекарва деня човекът, който живее скромно и за когото, ако има мек характер и няма някои особено неприятни за околните привички, казват, че е човек, който води добър живот. 

Но добър живот е животът на онзи човек, който прави добро на хората, а как може да прави добро на хората един човек, който така живее и е привикнал така да живее? Ето че преди да прави добро, той трябва да престане да прави зло на хората. А пресметнете всичкото това зло, което той, често без сам да знае това, прави на хората и вие ще видите, че той е далеч от това да прави добро на хората и много подвизи са му нужни да извърши, за да изкупи злото, което върши, а той, отслабнал от разюздания си живот, не може да извършва никакви подвизи. А той би могъл да спи на пода, като легне на плаща си, както Марк Аврелий, и това би било за него по-здраво и от физическа и от нравствена страна, и вследствие на това всичкия труд и работа около изработването на дюшеците, пружините и перушинените възглавници не би ги имало; не би имало също и ежедневната работа на перачката, слаба жена, която при своите женски работи и гледане на деца, изпира и на него, силния мъж, ризите. Той би могъл да си ляга по-рано и да става по-рано и работата около пердетата и вечерното осветление би могла също да се избегне. Би могъл да спи със същата риза, с която е ходил и през деня, и да стъпва бос на пода, и така да излиза и на двора; би могъл да се измива на кладенеца – с една дума, би могъл да живее така, както живеят всички тези, които работят всичко това за него и вследствие на това всичкият труд около него би могъл да го няма. Би могъл да го няма и всичкия труд за дрехите му, за изтънчената му храна и за увеселенията му. А всичкия този труд той знае как се извършва: като вършат този труд, хората гинат, мъчат се и ненавиждат тези, които, ползвайки се от нуждата им, ги заставят да вършат това. 

Така че как може такъв един човек да прави добро на хората без да промени своя разпуснат и разкошен живот? И без да говоря за това как се представят в очите на другите хора, всеки човек може да види и да чувства това за себе си. 

Не мога да не повтарям все едно и също нещо въпреки хладното и враждебно мълчание, с което се посрещат тези думи. Не може един нравствен човек, ползващ се от всички удобства на комфорта, човек, принадлежащ даже към средната класа, без да говоря за висшите, които поглъщат за своите прищевки на ден по стотина работни дни, – не може, казвам, такъв човек да живее спокойно, като знае, че всичко това, от което се ползва, е плод на труда на смазания живот на цели работнически поколения, които умират невежествени, пияни, развратни, полудиви в рудниците, фабриките, заводите и по селата, съсипани от земеделски труд, за да произвеждат предметите, от които той се ползва. Ето например сега аз, който пиша това, и вие, които ще го четете, които и да сте, и вие, и аз имаме здрава, достатъчна, често пъти изобилна и разкошна храна, чист и топъл въздух, зимни и летни дрехи, всякакъв вид развлечения, а главно имаме свободно време денем и пълен отдих нощем. И наред с нас живее работническият народ, който няма нито благотворна храна, нито здравословно помещение, нито достатъчно дрехи, нито пък развлечения и, главно, няма не само свободно време, но даже и време за почивка. Старците, жените, децата, измъчени от работа, безсънни нощи и болести, прекарват целия си живот, като изработват за нас онези предмети на комфорта и разкоша, които те ги нямат и които представляват за нас излишество, а не необходимост. И затова един нравствен човек – не казвам християнин, а само човек изповядващ хуманност или справедливост – не може да не желае да промени живота си и да престане да се ползва от предметите на разкоша, които се приготвят от работниците при такива условия. 

Ако един човек наистина жали хората, които преработват тютюн, то първото нещо, което той нормално ще направи, е да престане да пуши, защото, като продължава да пуши и да купува тютюн, той поощрява производството му, което губи здравето на хората. Същото е и относно всички предмети на разкоша. Ако един човек може да не се откаже от хляба, въпреки че се доставя с тежък труд и че не са се променили условията на труда, той прави това, защото не може да се откаже от необходимото. Но относно предметите, които са не само ненужни, но и излишни, не може да има друго разсъждение освен това, че ако аз съжалявам хората, които произвеждат такива предмети, то не трябва да се приучавам да се нуждая от тях. 

Но днешните хора не разсъждават така. Те измислят най-разнообразни и хитри аргументи, но само не това, което естествено се представя на всеки непретенциозен човек. Според тях никак не е нужно да се въздържа човек от предметите на разкоша. Според тях можем да съжаляваме положението на работниците, да говорим речи и да пишем книги в тяхна подкрепа и същевременно да продължаваме да се ползваме от труда, който считаме, че губи живота им. 

Според едни аргументи излиза, че можем да се ползваме от вредния за работниците труд, защото, ако аз не се ползвам, то ще се ползва друг, – подобно на разсъждението, че трябва да изпия вредното за мен вино, защото е купено и защото, ако не аз, друг ще го изпие. 

Според други излиза, че да се ползваме за своя разкош от труда на работниците е даже твърде полезно за тях, тъй като с това им даваме пари, т. е. възможност да съществуват, като че ли действително с нищо друго не може да се дава на работниците възможност да съществуват освен с това да се заставят да работят вредните за тях и излишни за нас неща. Според днешните най-разпространени разсъждения излиза, че тъй като има разделение на труда, то и всяка работа, с която се занимава един човек, било всеки чиновник, свещеник, земевладелец, фабрикант, търговец, е така полезна, че напълно изкупува труда на работниците, от който се ползват тези хора. Един служи на държавата, друг на църквата, трети на науката, четвърти на изкуството, пети на този, който служи на държавата, науката и изкуството – и всички са твърде уверени, че това, което те вършат за хората, непременно изкупува това, което те вземат от тях. И чудното е, че като все въздигат и въздигат своите изисквания за разкош и като не увеличават деятелността си, тези хора продължават да са уверени, че тяхната деятелност изкупува всичко, което поглъщат. 

А междувременно, като послушаш разсъжденията на тези хора един за друг, се указва, че всеки един далеч не струва това, което поглъща. Чиновниците казват, че трудът на чифликчиите не струва това, което те изразходват; и чифликчиите говорят същото за чиновниците и т. н. Но това не ги смущава и тези хора продължават да уверяват другите, че всеки от тях се ползва от труда на другите точно толкова, колкото те дават на другите. И излиза, че не според труда се определя заплатата, а според заплатата се определя въображаемият труд. Така те уверяват другите, но в дълбочината на душата си те твърде добре знаят, че всичките им разсъждения не се оправдават, че те за нищо не са нужни на работниците и че се ползват от труда им не по силата на някакво разделение на труда, а само защото могат да вършат това и при това са така разпуснати, че не могат да минат без това. 

Всичко това произлиза оттам, че хората си въобразят, че могат да водят добър живот без да са усвоили първото по реда си качество, което е нужно за добър живот. 

Това първо качество е въздържанието. 

VIII 

Не е имало и не може да има добър живот без въздържание. Без въздържание е немислим никакъв добър живот. Всяко достигане на добър живот трябва да се почне чрез него. 

Има стълба на добродетелите и трябва човек да почва от първото стъпало, за да се качи на следващите; и първата добродетел, която човек трябва да усвои, ако иска да усвои и следващите, е това, което древните са наричали εγκράτεια, или σωφροσύνη, т. е. благоразумие, или самообладание. 

Ако в християнското учение въздържанието е вложено в самоотрицанието, то толкова повече последователността си остава същата и не могат да се придобият никои християнски добродетели без въздържанието – не защото някой си е мислил това, а защото такава е същността на нещата. 

Но дори и въздържанието, първото стъпало на всеки добър живот, се постига не изведнъж, а постепенно. 

Въздържанието е освобождение на човека от страстите и прищевките му – тяхното подчинение на благоразумието, σωφροσύνη. Но прищевки у човека има много и различни, и да може борбата с тях да бъде успешна, човек трябва да почне с основните, с тези, на които са израснали сложните. Има сложни прищевки, като прищявката да си краси човек тялото, игрите, увеселенията, дърдоренето, любопитството и много други, и има основни прищевки: лакомията в яденето, празнотата, плътската любов. Борбата с прищевките не може да се почне от борбата със сложните прищевки, а трябва да се почне с основните и то в определен порядък. И този порядък е определен от същността на нещата и от традицията на човешката мъдрост. 

Един човек, който преяжда, не е в състояние да се бори с леността, а лакомият и празен човек никога няма да има силата да се бори с половата страст. И затова според всичките морални учения стремлението към въздържание се почва от борбата с лакомията – почва се от поста. А в нашия свят, където до такава степен и отдавна е изгубено всяко сериозно отношение към достигането на добър живот, че най-първата добродетел – въздържанието, – без която другите са невъзможни, се счита за излишна; изгубена е още и тази постепенност, която е нужна за добиване на първата добродетел, и постът е съвършено забравен. Решава се, че постът е едно глупаво суеверие и че той съвсем не е нужен. 

А между това също както първо условие за един добър живот е въздържанието, така и първо условие за въздържан живот е постът. 

Можем да желаем да бъдем добри, да мечтаем за доброто без да постим; но всъщност да бъдем добри без пост е също така невъзможно, както да ходим без да сме станали по-рано на крака. 

Постът е необходимо условие за добър живот, а лакомията е била винаги първият признак на обратното – на недобър живот; и за жалост, този порок се отнася във висша степен до живота на мнозинството от хората на нашето време. 

Погледнете лицата и ръста на днешните хора от нашия кръг – на всички тях с увиснали гуши и страни, със затлъстели крайници и развити кореми, лежи неизгладим отпечатък на развратен живот. Но това не може и да бъде иначе. Взрете се в нашия живот, в това, което движи мнозинството хора от нашия свят, и се попитайте какъв е главният интерес на това мнозинство? И колкото и странно да се показва това на нас, които сме привикнали да скриваме нашите същински интереси и да изтъкваме фалшивите и изкуствените, то главният интерес на живота на мнозинството днешни хора е удовлетворението на вкуса, удовлетворението при ядене и въобще разкошното и многото ядене. От най-бедните до най-богатите съсловия на обществото, вкусното и многото ядене е, мисля, главната цел и главното удоволствие на нашия живот. Бедният, работният народ съставлява изключението само дотолкова, доколкото нуждата му пречи да се предава на тази страст. Но когато има време и средства за това, той си доставя най-вкусното и сладко ядене и яде и пие, колкото може. Колкото повече той яде, толкова повече се счита не само за щастлив, но и за силен и здрав. И в това му убеждение го поддържат висшите класи, които именно така и гледат на храната. Образованите класи си представят щастието и здравето (в което нещо ги уверяват докторите, като твърдят, че най-силната храна – месото – е и най-здравата) във вкусната, питателна и лесносмилаема храна – макар и да се стараят да скриват това. 

Погледнете живота на богатите хора и послушайте техните разговори. Какви ли не възвишени предмети ги занимават: и философия, и наука, и поезия, и разпределението на богатствата, и благосъстоянието на народа, и възпитанието на младите; но всичко това е лъжа за мнозинството, всичко това ги занимава между работата, между същинската работа, между закуската и вечерята, докато стомахът е пълен и не може повече да се тъпче. Едничкият жив интерес, същинският интерес за мнозинството мъже и жени – това е яденето, особено след първата младост. Мислят главно как да ядат, какво да ядат, къде и кога да ядат. 

Нито едно тържество, нито една радост, нито едно освещение или откриване на каквото и да било не минава без ядене. Погледнете тези, които пътешестват. В тях ще забележите това особено ясно: „музей, библиотеки, парламент – колко интересно! А къде ще обядваме? Къде готвят най-добре?“ И погледнете само хората, как се събират на обяд, нагиздени, напарфюмирани, масата украсена с цветя и как радостно си потриват ръцете и се усмихват. 

Ако се погледне в душата – какво желаят мнозинството от хората? – Апетит за обяда и за вечерята. В какво се състои най-жестокото наказание още от детство? – В оставянето само на хляб и вода. Кои занаятчии се заплащат най-много? – Готвачите. В какво се състои главният интерес на една домакиня? Накъде клони като цяло разговорът между домакините от средния кръг? И ако разговорът на хората от висшия кръг не клони към това, то е не защото те са повече образовани и заети с висши интереси, а само защото си имат икономка или такива слуги, които се занимават с това и обезпечават обедите им. Но опитайте се да ги лишите от това удобство и вие ще видите в какво се състои грижата им. Всичко се свежда до въпроса за яденето, за цената на яребиците, за най-добрите средства да се вари кафе, да се пекат сладки и т. н. Събират се, например, хората наедно по какъвто и да било случай: за кръщение, погребение, сватба, освещение на църква, изпращане или посрещане, празнуване на празник, смъртта или рождението на някой велик учен, мислител или учител на нравствеността, събират се хората и изглеждат като че са заети с най-възвишени интереси. Така те говорят, но те се преструват: всички те знаят, че ще има нещо за ядене, добро и вкусно ядене и пиене, и това главно ги е събрало заедно. 

Още преди няколко дена за тази самата цел са клали животни, мъкнали са кошове с провизии от гастрономическите магазини и готвачите с техните помощници и слуги са „работили“. Работили са и „шефовете“, които са давали разни указания и които получават по 500 и повече рубли на месец. Готвачите кълцат, месят, мият, нареждат и пр. Със същата тържественост и важност работи и някакъв началник на сервирането, като смята, обмисля и отдалеч поглежда трапезата като художник. Работи и градинарят за цветя на трапезата. После идват жените за миене на съдините... Работи цяла армия хора, поглъщат се произведенията на хиляди работни дни и всичкото е, за да се съберат хората и да си поприказват за паметта на някой велик учител на науката, нравствеността, или да си спомнят за умрелия приятел, или да честитят новия живот на младите съпрузи. 

За средната и по-ниските класи ясно се вижда, че празник, погребение, сватба – това значи ядене, гощавка. Така разбират там тези неща. Яденето и пиенето така застъпва мястото на самия мотив на събранието, че на гръцки и на френски сватба и пир значат едно и също. Но във висшия кръг на богатите хора между изтънчените отдавна богати хора, се употребява голямо изкуство, за да се скрие това и да се преструват, че уж яденето е второстепенна работа и само за приличие. На тях е и лесно да представляват това, защото повечето пъти те са и преситени в пълния смисъл на тази дума, т. е. никога не са гладни. 

Те се преструват, че уж не им са нужни обядът и вечерята и че дори това им тежи, но те лъжат. Опитайте се вместо деликатните ястия, които те чакат, да им дадете, няма да кажа хляб и вода, но някаква каша, и погледнете каква буря ще произведе това и как ще изпъкне това, което си е всъщност, а именно, че в събиранията на тези хора главният интерес е не този, който те изтъкват, а да се тъпчат с ястия и питиета. 

Погледнете с какво търгуват хората: минете през града и вижте какво се продава: премени и разни неща за поглъщане. Всъщност това така трябва да бъде и не може да бъде иначе. Да не мисли човек за ядене и да държи страстта си към ядене в нужните граници може само тогава, когато се покорява на необходимостта да яде; но когато човек престава да яде само защото се подчинява на необходимостта, т. е., защото му се е напълнил стомахът, тогава това не може да бъде иначе. Ако ли пък човек обикне удоволствието от храната и си е позволил да обича това удоволствие, намира го за добро (както го намира огромното мнозинство днешни хора, както образовани, така и необразовани, макар да се преструват в обратното), тогава няма предели за увеличението му, няма предели, по-далеч от които не би могло да нарасне. Удовлетворението на потребността има предели, но удоволствието няма. За удовлетворението на нуждата е необходимо и достатъчно да се яде хляб, каша или ориз; а за увеличението на удоволствието подправките нямат край.

Хлябът е необходима и достатъчна храна (и за доказателство служат милионите силни, активни и здрави хора, които усилено работят, като се хранят само с хляб). Но по-приятно е да се яде хлябът с подправки. Добре е да се топи хлябът с чорба от месо. Още по-добре е да има в чорбата и зарзават, а още по-добре и разни зеленчуци. Добре е да се яде и месо. Но по-добре е то да се яде не варено, а само припечено. Но още по-добре е да се поопържи с масло и с кръв и да се добави при това и зеленчуци и горчица, после да се пийне отгоре и винце и то най-добре червено. Вече не му се яде на човека, но може да си хапне още и риба, ако е сготвена със сос, и да пие освен това и бяло вино. Изглежда, че повече не може да се яде нито тлъсто, нито вкусно, но сладки работи могат още да се поядат: лете ледено, а зиме компот, сладко и пр. Ето обядът, скромният обяд. Удоволствията на този обяд могат още много и много да се увеличат. И увеличават ги и край няма на това увеличение: и закуски за възбуждане на апетити, и десерти, и разни комбинации на вкусни неща, и цветя, и украшения, и музика на обяд и пр. 

И удивително нещо – хората, които всеки ден се тъпчат с такива обеди, пред които бледнее Валтасаровия пир, наивно са уверени, че могат при това да водят нравствен живот.

IX 

Постът е необходимо условие за добър живот; но и в поста, както във въздържанието, се явява въпросът: с какво да се започне постът, как да се пости, кога да се яде, какво да се яде и какво не? И както един човек не може да се занимава сериозно с никаква работа без да е усвоил нужната в нея последователност, така също не може и да пости, като не знае, с кое трябва да почне въздържанието в храната. 

Пост! Че пък и придирчивост как и с какво да се пости! Тази мисъл се струва смешна за повечето хора. 

Помня как един евангелист с радост за оригиналността си, като нападаше аскетизма на монашеството, ми казваше: „Моето християнство не е с пост и лишения, а с бифтек.“ Християнство и добродетел, изобщо с бифтек! 

В нашия живот в продължение на този дълъг мрак, през който е отсъствало всякакво езичество или християнско ръководство, са се промъкнали толкова диви и безнравствени неща, особено в ниската област на първата крачка към добър живот – отношението към храната, на която никой не обръщал внимание, – че ни е трудно даже да разберем доколко дръзко и безумно е да се смесва днес християнството или добродетелта с бифтека. 

Но ние не се учудваме пред това твърдение само защото над нас се е случило такова необикновено нещо: гледаме и не виждаме, слушаме и не чуваме. Няма такова зловоние, към което човек да не привикне, няма звук или безобразие, към което също да не привиква така, че да не забелязва вече онова, което може да зачуди непривикналия човек. Същото е и в областта на нравствеността. Християнството и нравственост с бифтек! 

През тези дни ходих на мястото, където колят добитъка в нашия град Тула. Касапницата у нас е построена по новата усъвършенствана система, както е устроена в големите градове, така че животните да се мъчат колкото е възможно по-малко, когато ги колят. Това беше в петък, два дни преди Петдесетница. Имаше много добитък. 

Отдавна преди това, когато четях тази прекрасна книга, „Етика на храната“, ми се искаше да ида на касапницата, за да видя със собствените си очи същността на работата, за която става въпрос, когато се говори за вегетарианство. Но все ми беше неловко, както всякога бива неловко на човека да ходи да гледа страданията, които навярно ще ги има, но които той не може да спре; и аз все отлагах отиването си. 

Но неотдавна аз се срещнах на пътя с един касапин, който си бе ходил у тях и се връщаше в Тула. Той още не е изкусен касапин, а длъжността му е да коли с кама. Аз го попитах не му ли е жал да убива животните? И както всякога отговарят, така и той ми отговори: „Че какво да се жали? Нали трябва да се коли?“ 

Но когато му казах, че храненето с месо не е необходимо и че то се върши само за разкош, той се съгласи и прие, че е жалко да се коли. „Какво да се прави, трябва си изкарвам хляба“ – каза той. „Напред се боях да коля. Баща ми в живота си и кокошка не е заклал.“ 

Мнозинството руски хора не могат да колят, жал им е и това чувство изказват с думата „боя се“. Той също се боял, но престанал. Той ми обясни, че най-голямата работа бива в петък и се продължава до вечерта. 

Неотдавна също разговарях с един войник и той също така бе учуден от твърдението ми, че е жалко да се коли; и както обикновено той ми каза, че това е така наредено; но после се съгласи: „Особено когато е някой кротък питомен добитък. Върви си горкият и ти вярва. Наистина ти домилява.“ 

Страшна е тази работа! Страшни са не страданията и смъртта на животните, а това, че човек без нужда задушава в себе си висшата душевна способност на съчувствието и състраданието към също такива живи същества като него, и като насилва себе си, става жесток. А колко дълбоко е вързано в сърцето на човека забраната да убива животните! 

Веднъж пътувах от Москва и по пътя се возих в еда от колите на кираджии, които отиваха от Серпухов в гората на един търговец на дърва. Беше четвъртък; времето бе чисто. Аз се бях качил на предната каруца при каруцаря, един силен червен и груб мужик, който изглеждаше, че пие много. Като влизахме в едно село, ние видяхме, че от крайния двор тътреха една охранена, гола, с розов цвят свиня, за да я колят. Тя квичеше с отчаян глас, приличен на човешки вик. Тъкмо като минавахме покрай тях и те почнаха да я колят. Един от хората я мушна с нож в гърлото. Тя заквича още по-силно и по-пронизително, изтръгна се и избяга, като се заливаше с кръв. Аз съм късоглед и не видях всичко подробно, а видях само розовото тяло на свинята, прилично на човешко тяло и чувах отчаяното й викане; но каруцарят виждаше всичките подробности и гледаше натам без да си сваля очите. Свинята я хванаха, повалиха и завършиха да я колят. Когато квиченето й затихна, каруцарят тежко въздъхна. „Нима за това няма да дават сметка?“ – проговори той. 

Толкова е силно в хората отвращението към всякакво убийство, но примерът, поощрението на хорската ненаситност, твърдението, че това е разрешено от Бога и, главно, привичката – всичко това е докарало хората до пълно изгубване на това естествено чувство. 

В петък аз тръгнах за Тула и като срещнах един мой познат, кротък и добър човек, го поканих да дойде с мене. 

- Да, аз съм чувал, че тукашната касапница е добре устроена, но ако там сега колят, аз няма да вляза. 

- Защо не? Аз именно това искам да видя! Щом като се яде месо, то трябва и да се коли. 

- Не, не, не мога. 

При това е за отбелязване и това, че този човек е ловец и сам убива птици и зверове. 

Пристигнахме. Още отдалеч почна да се усеща тежката, отвратителна и гнила миризма на клей или на боя от клей. Колкото повече се доближавахме, толкова по-силна бе миризмата. Зданието е червено, тухлено и доста голямо, със сводове и високи комини. Влязохме. Отдясно имаше голям, от няколко декара заграден двор – и в който два пъти в седмицата докарват добитъкът за продаване, – а на края е къщичката на пазача; от лявата страна са камерите, както ги наричат, т. е. стаи с сводести врати, с асфалтов вдлъбнат под и с приспособления за окачване и разместване на заклания добитък. До стената при къщичката отдясно стояха на пейката шестима касапи с престилки, облени с кръв, със запретнати и зацапани ръкави на мускулести ръце. Те още преди половин час са свършили работата, така че в този ден ние можехме да видим само празните „камери“. Въпреки че вратите на камерите бяха отворени напълно, вътре пак имаше тежка миризма на топла кръв; подът беше черникав и лъскав, а във вдлъбнатините на пода стоеше черна, захванала да се съсирва кръв. 

Един от касапите ни разказа как колят и ни показа мястото, където това се върши. Аз не го разбрах добре и си съставих една лъжлива, но твърде страшна представа за клането на добитъка и си мислех, както това често се случва, че действителността ще ми произведе по-малко впечатление, отколкото въображението. Но аз се излъгах. 

Следващият път дойдох на касапницата навреме. Това бе петък преди Петдесетница. Бе един горещ юнски ден. Миризмата от клея и кръвта бе още по-силна и чувствителна, отколкото при първото ми посещение. Работата бе в разгара си. Прашният двор бе пълен с добитък и във всичките ъгли по „камерите“ имаше вкаран добитък. 

На улицата пред портата стояха каруци с привързани за ритлите им бикове, волове, телета, крави и пр. Постоянно пристигаха големи каруци, впрегнати с хубави коне и натоварени с живи телета, чиито увиснали глави се кандилкаха в каруците; а други такива каруци заминаваха, пълни с одрани бикове с глави, с лъскавочервени бели дробове, с кафеникави черни дробове; а краката им стърчаха и се клатеха. До оградата стояха конете на джамбазите. Самите търговци с дългите си сюртуци, с камшици и въжета в ръцете ходеха по двора, като мажеха с катран добитъка на един стопанин или пък се пазаряха, или пък се разпореждаха кой добитък в кой ъгъл да се вкара, за да може оттам да бъде вкаран в самите „камери“. Тези хора, виждаше се, че бяха цели погълнати в парични спекулации и сметки. Мисълта дали е добро или лошо да се убиват тези животни беше така далеч от тях, както мисълта какъв е химическият състав на кръвта, с която бе залян пода на камерите. 

Никакъв касапин не се виждаше на двора, а всички бяха в „камерите“, където работеха. В този ден бяха заклани около 100 вола. Аз влязох в камерите и се спрях на вратата. Спрях се, защото в „камерата“ беше тясно от закланите добитъци, които разместваха; а също защото кръвта течеше по пода, като капеше отгоре. Всички касапи бяха изцапани с кръв и ако бях влязъл вътре, и аз щях да се оцапам с кръв. Един одран вол снемаха, друг мъкнеха към вратата, а трети с издигнатите си бели крака лежеше заклан и един касапин със стиснат силен юмрук му дереше кожата. 

От срещуположната врата на тази, където аз стоях, изкарваха в същото време един голям, червен и угоен вол. Теглеха го двама души. И не бяха го още вкарали, когато видях, че един касапин вдигна кама над шията му и го промуши. Волът рухна на шкембето си, като че ли му подкосиха и четирите крака, после на часа се обърна на хълбока си и почна да рита с краката и задницата си. Начаса един касапин се тръшна на предницата на вола от противоположната страна на краката му, които ритаха, хвана го за рогата, изви му главата към земята, а друг един с нож му разряза гърлото. Изпод главата рукна една черно-червена кръв, като от чешма, под която едно момченце подложи тенекиен тас. През всичкото време, докато се вършеше това, волът непрестанно си движеше главата, като че се стараеше да се повдигне и риташе във въздуха с четирите си крака. Тасът бързо се напълни, но волът беше още жив и като си повдигаше тежко корема, риташе със задните и предните си крака така, че касапите се дърпаха настрани. Когато тасът се напълни, момченцето го понесе на главата си в албуминното отделение и поставиха друг, който почна също да се пълни. Но волът все така си повдигаше и свиваше корема и риташе със задните си крака. 

Когато кръвта престана да тече, касапинът му повдигна главата и почна да й дере кожата. Волът продължаваше да се превива. Главата му се оголи и стана червена с бели жилчици и вземаше такова положение, каквото и даваха касапите; от двете й страни висеше кожа, а волът още не преставаше да рита. След това друг касапин хвана единия крак на вола, скърши го и го отряза. По корема и останалите крака още се забелязваха потрепервания. Отрязаха и останалите крака и ги хвърляха там, където хвърлят краката на воловете на един стопанин. После повлякоха вола към закачалката, там го разпнаха и вече никакви движения не се забелязваха. 

Така аз гледах от вратата и втория, третия и четвъртия вол. С всичките се случваше същото: същата прерязана глава с прехапан език и ритане със задницата. Разликата беше само в това, че не всякога улучваше касапинът това място, от което волът падаше. Случваше се касапинът да сбърка и волът тогава се мяташе, ревеше и като се заливаше с кръв, се изтръгваше от ръцете им. Но в такъв случай те го теглеха под бруса, удряха го още един път и той падаше. 

След това аз отидох при вратата, през която вкарваха воловете. Тук аз видях същото, само че по-отблизо и затова по-ясно. Тук видях главно това, което не виждат от първата врата: видях как принуждаваха воловете да влизат през вратата. Всеки път, когато вземаха вола от ъгъла и го теглеха напред за въжето, привързано за рогата му, животното, като помирисваше кръвта, се спираше, а понякога ревеше и се теглеше назад. Със сила двама души не можеха да го вкарат и затова всеки път един от касапите отиваше зад него, хващаше го за опашката, извиваше я, като кършеше кокалчетата й така, че те хрущяха, и волът вървеше. 

Свършили бяха воловете на единия и вкараха добитъка на друг стопанин. Първият добитък от стадото на другия стопанин бе не вол, а бик. Бикът беше от добра порода, красив, черен с бели петна по краката – младо, мускулесто и енергично животно. Затеглиха го, но той наведе главата си и решително се спря. Но касапинът, който вървеше отзад, хвана се за опашката му, както машинистът се хваща за дръжката на свирката, извъртя я, кокалчетата изтрещяха и бикът тръгна напред, като блъскаше тези, които го теглиха за въжето, и пак се спря, като криво гледаше с черното си и налято с кръв око. Но опашката пак захрущя и бикът пак потегли и беше вече там, където трябва. Касапинът се приближи, прицели се и замахна, но ударът не попадна на мястото. Бикът подскочи, замаха си главата, зарева и цял в кръв се изтръгна от ръцете им и се хвърли назад. Всички хора при вратата се разпръснаха. Но привикналите към опасността касапи бързо хванаха въжето, после опашката и бикът пак се озова в „камерата“, където поставиха главата му под бруса, изпод който вече не можеше да се отърве. Касапинът бързо се прицели там, където космите образуват звездичка на челото и въпреки кръвта го улучи, и прекрасното, изпълнено с живот животно се тръшна на земята и почна да бъхти с главата и краката си, докато му изчерпваха кръвта и деряха главата. 

- Гледай какъв проклет дявол, че и не падна даже, където трябва – брътвеше касапинът, като му разрязваше кожата на главата. 

След пет минути вместо черна, стърчеше вече червена глава, без кожа, със стъклени и неподвижни очи, които преди пет минути блестяха с такъв красив цвят. 

След това отидох в отделението, където колят дребния добитък. Една просторна камера с асфалтов под и маси с гърбове, на които колят овцете и телетата. Тук вече бяха свършили работата; имаше само двама касапи в камерата. Единият надуваше в крака един овен и го потупваше с ръката си по надутия корем; другият, младо момче с оцапана от кръв престилка, пушеше смачкана цигара. Никой друг нямаше в мрачната и дълга камера, просмукана с тежка миризма. След мен влезе един наглед уволнен войник, носещ вързан за краката млад овен с белег на шията. Постави го на една маса също като на постелка. Войникът, види се, че бе познат на касапите, поздрави ги и почна да пита кога шефът им ги пуска. Младият с цигарата се приближи с ножа, позаглади го в края на масата и отговори, че по празниците пуска. Живият овен лежеше също така тихо, както и мъртвия, надутия, само че бързо си помръдваше късата опашчица и по-често дишаше. Войникът леко, без усилия, му наведе главата, която овенът повдигаше; момчето, като продължаваше разговора си, хвана с лявата ръка главата на овена и го резна по гръкляна. Овенът зарита, а опашчицата му се изправи и престана да маха. Момчето, докато чакаше да изтече кръвта, запуши угасналата цигара. Кръвта протече и овенът почна да се тръшка, а разговорът продължаваше без да се прекрати. 

***

А кокошките и пилетата, които всеки ден се колят с хиляди из кухните и с отрязани глави, облени с кръв, комично и страшно подскачат, като блъскат с криле? 

И нежната и изтънчена госпожа ще яде труповете на тези животни с пълна увереност в правотата си, като твърди две взаимоизключващи се положения: 

Първо, че тя (в което нещо я уверява докторът) е така деликатна, че не й понася само растителна храна и че за слабия й организъм е необходима месна храна; и второ, че тя е така чувствителна, че не само не може да причинява страдания на животните, но не може даже и да гледа това. 

А между това тази бедна госпожа е слаба само защото са я приучили да се храни с една несвойствена за човека храна; а да не причинява страдания на животните, тя не може, защото ги яде.

X 

Не можем да се преструваме, че не знаем това. Ние не сме щрауси и не можем да вярваме, че ако не гледаме, няма да го има това, което не искаме да видим. А толкова е по-невъзможно, когато това, което не искаме да видим, е това, което искаме да ядем. И то това да беше поне необходимо! Но като не е необходимо, поне полезно ли е по някакъв начин? – Не [1], само да се възпитават зверските чувства, да се развъждат прищевките, страстите, блудството и пиянството – нещо, което постоянно се потвърждава с това, че младите, добрите и неразвалени хора, особено жени и моми, чувстват, че добродетелността е несъвместима с бифтека и като поискат да станат добри, оставят месната храна. 

Какво прочее искам да кажа? Това ли, че хората, за да бъдат нравствени, трябва да престанат да ядат месо? Съвсем не. 

Аз искам да кажа само това, че за добър живот е необходим известен порядък в добрите постъпки; че ако стремлението към добър живот е сериозно в човека, то неизбежно ще приеме един известен порядък; и че в тоя порядък първата добродетел, над която човек трябва да работи, ще бъде въздържанието, себеотрицанието. А като се стреми към въздържание, човек неизбежно ще следва също един известен ред и в този ред първият предмет ще е въздържанието в храната, постът. А като пости, и ако сериозно и искрено се стреми към добър живот, то първото нещо, от което ще се въздържи човек, ще бъде употребата на животинска храна, защото, без да говоря за възбуждането на страстите, на което помага тази храна, употребата й е безнравствена, тъй като изисква постъпки, противни на нравственото чувство, изисква убийство и се предизвиква само от лакомия и чревоугодничество. 

А защо именно въздържанието от месна храна ще е първото нещо в поста и в нравствения живот, това е превъзходно казано в тази книга и то не от един човек, а от цялото човечество в лицето на най-добрите си представители в продължение на целия му съзнателен живот. 

„Но ако престъпността, т. е. безнравствеността да се яде месна храна е така отдавна известна на човечеството, то защо хората и досега не са дошли до съзнанието на този закон?“ – ще попитат хората, на които е свойствено да се ръководят не толкова от разума си, колкото от общото мнение. Отговорът на този въпрос е, че нравственият прогрес на човечеството, който съставлява основата на всеки прогрес, се извършва всякога бавно; и че признакът на същинския, не случаен прогрес е неговото безспирно и постоянно ускорение. 

И такова е вегетарианското движение. Това движение е изразено и във всички мисли на ония писатели, които са изложени в тази книга, и в самия живот на човечеството, което все повече и повече както безсъзнателно преминава от месоядството към растителната храна, така и съзнателно – във все по-голямото и по-голямо движение на вегетарианството, което се проявява с особена сила. Това движение през последните 10 години върви все с по-голяма бързина. Всяка година се появяват все повече и повече книги и периодични издания, които пишат по този въпрос; все повече и повече се срещат хора, които се отказват от месната храна и всяка година зад граница, особено в Германия, Англия и Америка, се увеличава числото на вегетарианските гостилници и кръчми. 

Това движение трябва да е особено радостно за хората, които живеят със стремлението към осъществяване на царството Божие на земята и то не защото самото вегетарианство е една важна крачка към това царство (всичките истински крачки са и важни, и неважни), а защото то служи за признак, че стремлението към нравствено усъвършенстване на човека е сериозно и искрено, тъй като то е приело едничкия му свойствен порядък, който започва с първото стъпало. 

Не може да не се радва на това човек, тъй както не биха могли да не се радват ония хора, които, като се стремят да се качат на горния етаж на някоя къща, безпорядъчно и напразно са се катерили от разни страни направо по стените й и най-после почнали да се събират около първото стъпало на стълбата и да се трупат там, узнали, че входът за нагоре не може да бъде другаде освен през първото стъпало на стълбите. 

[1] Тези, които се съмняват в това, нека прочетат ония многочислени книги по този предмет, съставени от учени и лекари и в които се доказва, че месото не е нужно за храненето на човека. И нека не слушат тези старозаветни лекари, които защитават необходимостта от месна храна само защото това са го признавали твърде дълго време техните предшественици и те самите, и го защитават с упорство и недоброжелателство, както защитават всякога старото и отживялото - бележка от Толстой.

Онлайн източници:

На руски език

На английски език